::: The Land Of The Sand :::

Мама ти деба, откачена !

Wed, 23 Aug 2006 12:08:41 +0300

Здравейте !
Снощи се върнах от морето, бях на Кранево (между Зл. Пясъци и Албена). Приятелката ми беше там на море с класа си от миналият вторник, аз се присъединих към тях в събота сутринта (пътувах петък през нощта). Първите ми впечатления бяха малко размазани и прекалено слабоконтрастни. Сигурно защото не бях спал от доста дълго време и бях малко претоварен. Малките морски селища винаги имат една притъпена слънчева светлина като в мексиканско село от филмите. Препечени туристи, камънаци, кукуруза и много бира….
И прясно завършилият 10-и клас випуск на СГСАГ (Софийска гимназия по строителство, архитектура и геодезия) Христо Ботев. Младите момчета и момичета се забавляват безгрижно, псуват на воля, пият до откат и получават хранителни натравяния като пичове.
Аз пък, като пенсионер в младежката компания, пиех умерено, спях до късно и се въздържах от цинизми. Не знам защо, просто се чувствах уморен. Много уморен и колкото повече почивах, толкова по-уморен ставах. “Мама ти деба, откачена” беше лафа на момчетата. Беше псувня, поздрав, възклицание и коментар. Честно казано, звучи много тъпо и отблъскващо отстрани, може би не и за 16-17 годишните, де…
Аз обаче никак не го харесах лафа; момчетата са свестни, но акъла им тепърва трябва да се развива, защото засега са на ниво “орех”….
Жалко че снощи толкова ме мързеше и не съм свалил снимките от фотоапарата, та да ги кача и да съприживеете част от емоцията, хаха! Тоест, стаята в “хотела”, балкона, хаоса, плажа, кръчмите, масите, хората по масите и многото пот! Леле, в това Кранево оставих толкова много пот, колкото за цялата година преди това. Жега, футбол, волейбол, липсата на досадници в хотела…препотих зверски…Разбира се, това е положително нещо, ето например с футбола: спечелихме турнир по футбол и оправдахме безбройните капки пот. Победихме последователно отбори от Русия, Украйна и Беларус и накрая триумфирахме срещу наши сънародници! Дипломата за шампионите е у нас и всеки, който се съмнява в моите победителски качества може да се увери в правотата на думите ми. На волейбола не се представих на чак такова ниво, но пък се мятах като бясна косатка по твърдите пясъци. Деси реши един път да ме задави с пясък, което, уверявам ви, е крайно неприятно. И други конфронтации имахме с нея, но като големи хора надрастнахме личностните ни противоречия и в името на общото благо си стиснахме ръцете, а после и други части от тялото. Винаги съм смятал, че караниците с гаджето са хубаво нещо, защото след това почти винаги нещата се оправят със секс. Така нареченият “помирителен секс”. Индианците са пушили лула, европейците подписват договори, двойките правят секс. Толкова е просто, ама разбира се, не върви Хрушчов и Кенеди да си лепнат по една пишка, ей така, мир да има…Едва ли и Хитлер е бил склонен да цъка на партия с Мусолини другаря ни Сталин. Само ние си даваме задниците от време на време и то без да получаваме нищо в замяна, камо ли мир. Ако пък не дай си боже сключим мир, то неизменно ни го начукват отново при клаузите на договора. Я ще ни вземат късче от земята, я половин милион българи остават извън родината…кеф…Аз лично, ако можех да избирам, бих искал да остане без родина. Да съм ничия собственост, под ничия опека и подчинен на ничии закони. Искам да съм абсолютен десидент.
Аз съм Гошо, десидента
живея на брега
пия водка, ром и мента
‘бал съм ви в гъза…
На кой бряг точно не е ясно, но и няма значение. Ще си се установя на някое безлюдно островче и ще си го обява за Дъ Ленд Оф Дъ Сенд! След това ще си прекарам интернет, чиста вода и малко ток, ще засадя Биг Мак пред колибата и ще си живея happily ever after…Който не вярва - да мре!
Преди две седмици направих нещо за първи път в живота си. Хората казват, че сефтето винаги е най-стресово. Не мисля, никак не бях стреснат тогава, а по-скоро след това. Стреснах се от себе си, от факта че усещах как нещо започва да дълбае дупка в мен, която може да се сравни само с тази, когато ти липсва the beloved. Не, на мен не ми липсваше любимата. Просто чувството е такова. Стомаха ти се е свил на малко кълбенце от черва и се молиш да заспиш или да ти се случи нещо толкова интересно, че да те откъсне от цялата тази простотия, твоят живот. Той обикновено е супер скучен, монотонен, нерядко в глухи пастелни цветове и с крещящо натрапващи се мигове на отчаяние. И когато ти се случи нещо хубаво, нещо което не си изпитвал досега, нещо което те привлича с абсолютното си несъответствие с твоя начин на живот, тогава ти се закачаш на кукичката и увисваш на милостинята на Съдбата. А тя, както всички много добре знаем, пак е препила снощи и с хълцукане на анасон ти казва: “Оф, бате, айде седи мирен, тегаво ми е, ще видя к’во мога да напра’а по-късно”. Край, както до преди дни си пеех “I have the time of my life” сега всичко е разбито на пух и прах, а чистачката го замита все едно е прахоляк от игрището зад блока.
Май за мен е отредена съдбата на мъченик, не си ли мислите подобни неща от време на време, в мигове на слабост? Ако не, то трябва, защото това е доста ефективен начин да оправдаете собствените си грешки и некадърност да поправите нещата. Ако проблема ви не е в некадърието, то най-вероятно става дума за липса на кураж, какъвто е моят случай. Преди време си обещах да спретна дисаги и след няколко месеца да хвана пътя за Света. Все още много искам да го направя, но вече не съм толкова уверен в силите си. Не искам да съм сам, не ме е страх от неприятности, страх ме е от изолацията на чуждата страна, от самотата на скитничеството. Много ме привличат непознатите култури и приятните изненади, почти толкова, колкото желанието да усетя онова чувство на задоволство от собствено постижение. А това постижение ще бъде колосално ако го направя - ще се справя на едно тотално ново място за мен, както и за всички останали - целият свят. Аз не искам да емигрирам и да заживея някъде, не, искам да пътувам, да откривам нови хоризонти и един ден да се върна тук; белязан от времето и забогатял от опита. Мисля че на двама души съм споделял тази моя идея. Първо Вероника ми пожела успех с насмешка, макар да прикриваше добре съмнението си (дори може би убедеността си, че няма да ми стиска), след това Елица ме гледаше по-скоро жално и с наскърбление, което сигурно се дължеше на факта, че тогава й разправях как се чувствам празен и безидеен. Как не мога да се отърся от усещането, че съм във вихъра на един безкраен кръговрат, който ме държи на повърхността само докато не настане време да ме удави в бездънната си злоба.
Но стига толкова за моите терзания. Сигурен съм, че сега ви иде да ми кажете: “Абе, мама ти деба, откачена!”, тъй че знаете ми телефона, обадете се, кажете си каквото ви е присърце и да ви олекне. Инак може цял живот да съжалявате, че не сте го казали. Това е много опасен трик, да знаете. На момента си мислите, че В НИКАКЪВ случай не бива да казвате това, което мислите, но след време осъзнавате, че това, което е можело да спечелите, е в безброй пъти повече от това, което е можело да загубите и най-вече: не ви пука, че можете да загубите каквото и да било само и само да имате поне хипотетичната възможност да се изпълните желанието ви. Но не, тогава замълчахте, а сега ревете. Малшанс. И аз мълчах, и сега мълча понякога, но все повече се откривам за света и започвам да говоря. Усещам че набирам инерция и скоро сигурно ще почна да крещя. Дано да не говоря глупости, защото хората имат кофти навика да слушат когато им говорят глупости и да се правят на ударени когато им казват истината. Така че - не ме слушайте за нищо на света!
Чао

the past, the future, the present

Wed, 23 Aug 2006 12:07:56 +0300

Здравейте, след ОГРОМНАТА пауза аз отново съм тук !!!
Нека ви разкажа какво се случи с мен през това време:
преди много време се родих, кофти момент, особено за майка ми….след това стана още по-кофти, щото трябваше някой да се грижи за мен докато се лигочиш и насирах като бебе. Тъй като сме многодетно семейство и е било направо Бейрут, Васко почнал даскало, Калин пък късал нервите на околните по време на пубертета….
Нашите, от както ги помня, не се понасят. Тогава не е било по-различно. Ако не се лъжа съм бил на 4-5 години като са се развели.
Малко поотрастнах и започнах да виждам това и онова, побоища, скандали, глупости много. Дома не беше спокоен, но няма начин - буйна кръв балканска…
Не след дълго Пазарджик остана на задното стъкло на тогавашният ни Saab 9000t (преди това имахме супер гъзарски Вартбург и след него един Прелюд). София - пай се, идем !
Селянин в Лозенец..хах!
Първо поживяхме малко из центъра на различни места и накрая се устроихме в мезонета на улица Кричим. Там, в кооперация № 12-14, заживя мирно и спокойно (да бе, да) семейство Пепелянкови. И така цели две години ! След това мама и тате пак се сдърпаха жестоко и аз, Венета и Васко се озовахме отново в родното ни място (Пейзи). Брат ми тъкмо се беше върнал от Щатите (преди това пък беше една година в Солун) и малко трудно му намериха училище, но всичко завърши добре все пак.
В Пазарджик прекарах още три години, които оставиха в мен смесени чувства. Някои хубави неща ми се случиха, повечко лоши, но най-важното е, че научих много от този период.
Дойде Мичурин 199? (не помня). Това бе лятото, когато баща ми ме вербува да се преместя да живея при него в София. Съгласих се, голямо пазарене беше. Имах премии, които или бяха химера или бързо ми бяха отнети, но няма значение, няма да се жалвам сега. Отново се озовах в старото ми 122-о (Стъкленото) училище, но само за половин година. Бях преместен в кварталното 11-о, където за моя радост преподаваше леля ми. Не само това, но ми беше и класна! Хубави две години бяха ееех…..Пубертета……Съученичките…..обарването……шамарите……гората……
цигарите…..игрите……бирата…..първото напиване…..първото напушване…..всички наказания за закъсняване……кандидатстването след седми клас……уроците…..изпитите……избора…..Балканското….
Нова ера !
15 Септември 2000 година - шосе Банкя № 3, Владимир Атанасов открива първата ми учебна година като гимназист….само ако знаех…
Вестник “Балканче” - опит за разведряване на тегавата ученическа обстановка - неуспешен.
София Борисова - класната ми като подготве - изгонена от моите съученички.
Гълъбин Точиларов - най-готиния ми учител евър. Беше ми по гръцки първата година.
Останалите са просто пълнеж, освен може би Данчето Карагеурова, класната от последните години, по История. Малко я побърквахме, ама е железна !
Балканският ми период беше преизпълнен с драми - семейни, лични, ученически и други. Дълга история са, не ми се пише сега за тях.
В 11-и клас обаче баща ми реши, че аферата “БУ Скуул” трябва да свърши и принудително ми изтегли отпусното и ме впусна в търсене на ново училище навръх 15-и Септември. Имах невероятен късмет обаче. Човекът, от който зависеше съдбата ми, се оказа мой бивш учител и то от готините. Веднага ми помогна и тадааа! 12-о СОУ Иван-Асен II бе мой подслон за последната ми абитиурентска година. Там се залибих тежко, отлибих се, имах бал, пиене, ядене, шибане, всичко както си му е реда. Обаче настана бизнес-лична драма след това. Д’Артанян (баща ми) закъса зловещо и се наложи една банка да му извземе имота (колко тъжно, а?). Тогава изведнъж се появи едно напрежение във въздуха и нервите ни не издържаха - скарахме се много яко ! Резултатът от това беше смразяващ - аз най-накрая се изнесох от вкъщи. Отидох при мамето в Надежда (дееба..) и до ден днешен си живуркам там. Първо бях куриерче, след това с Владо се впуснахме да правим хостинг (неуспешно). Към Нова Година се запознах с Орлин и от тогава работя като редактор в gsmarena.com. Готско. Владо ни запозна, за жалост сега с Владо не сме в много добри отношения, но такъв е животът. Преди около месец ми се наложи да си търся нова работа, защото парите не достигат, майка ми я уволниха, а и аз искам да прокопсам. Така и се намерих в БАБ (Българската Асоциация на Барманите) и сега работя И там. Два сайта, две работи, две заплати, двойно по-малко време за мен….
Междувременно се случи следното:
Март - ходих до Португалия, в Галерията има един албум от Лисабон.
Май/Юни - изпитна сесия за втори семестър в УНСС - 90% успешна, останаха 2 за Септември общо от първи и втори семестър (Математика I част & Макроикономика)
Юли - бачкам си….яката работа…..
Ами, май е това, другото за друг път !

П.ослепиС.: пиша и разказ, но още не е напълно готов. Скоро, скоро…