никой не питат вълните на времето
кому трябва да нагърбят с бремето
онзи, който се вечно терзае и трептят му очите
тежат му годините, бичуват го лъжите
под веждите му сълзи напират
а страните му бръчки събират
издрани от ветрове и несгоди
Съдбата отново не ще го споходи
сам сред свои и свой сред чужди
отрекъл се вече от хорските нужди
проклина началото на своя живот
довело го до ръба на света, до Божия гроб
застава на пръсти, свири с уста и нашепва:
“във Ада гори, ти орис проклета
как не пожали душата ми клета.
превърна ме в роб на плътски мечти
и от гърдите изтръгна надеждата ми”